Странджа – мистичната планина – в едно пътуване към себе си

 

Планина на воеводи и несметни съкровища, на тракийски легенди и езически оброчища, стъпила върху нестинарската жарава със своите стогодишни дъбове и с вени, вливащи се в морето…

Не знаех какво да очаквам. Затова попивах гледките от двете страни на  пътя, водещ към Малко Търново. Тук времето някак изостава от забързаното ежедневие.

На места то буквално спира – надничайки през порутените сгради и слепите прозорци на Звездец, ме накара да настръхна, напомняйки ми за триъгълника на смъртта – Елхово, Грудово, Звездец, а след това да застина в изумление от цената на мекичките в Малко Търново ( 20 стотинки за мекичка, което отново ме върна в онова време ). Всичко сякаш беше започнато някога някъде и после оставено да замре. Но това не натъжава, а смирява и успокоява и с топлината на старинните странджански къщи приласкава и напомня, че има неща непреходни и много по-големи от нас.

Исках да посетя толкова места, но планината беше решила друго.

На няколко километра от града се намира водопадът Докузак. До тук бях човекът от града, оборудван с всички удобства на цивилизацията.

И със стреса от тях.

А тук, сякаш водите на малкия водопад бяха в ръцете на баячка, която лее куршум за уплах и умива с водата очите ти. И тръгвайки към изворите на река Младежка, аз сякаш вървях навътре към себе си, стигайки все по-близо до извора – оня, който не бива да оставяме да пресъхне. И докато стъпвах по камъните или пресичах дървените мостчета и се възхищавах на огромните дървета и на танца на водните кончета или пък катерех билата към крепости и кули, аз потъвах все по-навътре в себе си.

По смрачаване, след клатушкането по път, който липсва на картата, но който криволичи през местност, обрасла с папрат и вековни дървета, почти стигнах до оброчището Индипасха в сърцето на Странджа, където според легендата тракийски жреци извършвали жертвоприношения, за да разгадаят бъдещето. Трябваше да сляза от колата и да продължа пеша, но сякаш планината се смръщи и каза: „До тук!”.

Погледнах отново усойната пътечка и отстъпих назад. Има места, където обикновеното любопитство не е желано и трябва да се съобразяваме с това. Реших да оставя  и Града на мъртвите, и гробницата на Бастет намира, въпреки, че много ми се щеше да надникна и да усетя енергията на тези места.

 

И когато с Велека нагазих в морето при Синеморец или гледах рибарите на Царево как поправят по нещо на малките си корабчета и лодки, когато вървях по уличките, изпъстрени с летовници и малки магазинчета или докато опитвах няколко вида риба, уловена сред вълните на същото това море, животът, пъстър и шумен, отново плъзваше по вените ми такъв, какъвто го познавах.

 

 

 

Но в сърцето ми остана Странджа – планината, която не стъписва с високи върхове или с широта и необятност, но която трайно и мистично се настани в същността ми по времето на едно лятно пътуване, което уж трябваше да напълни очите ми с гледки, а всъщност отпуши бента на оня извор вътре в мен, който не бива да пресъхва никога.

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *