Всеки има свой път, който трябва да извърви

-Д-р Асенов, защо станахте лекар? Случайно или е реализирана Ваша мечта?

-Не беше никак случайно. Макар да беше в друг аспект на медицината. Но когато човек има успехи, не го е яд на неуспехите. От 1989 г. съм в Търговище. Когато дойдох тук по разпределение, никого не познавах.

-Казахте, че не сте от тук. А от къде сте?

-От София.

-Хората бягат към София, а Вие от там – в Търговище.

-Там вече не е  за живот. Стресът е прекалено голям. Когато отида за два дена да видя близките си, едва издържам. Тук е по-спокойно.

-Но казват, че в големите болници има по-голяма перспектива за развитие?

-Не. Не е така. Там професорите и доцентите си имат своите пациенти и малките докато пробият е много трудно.

-Защо тогава, когато хората имат сериозен проблем не посещават местните болници, а избират да отидат в София или Варна?

-Някои заболявания изискват такова лечение, за което не можем да включим клинични пътеки при нас и щем, не щем ги пращаме по Варна и по София, но така е навсякъде. Например едно изгаряне. Когато е над 30%, ние изпращаме пациента при пластични хирурзи, но с другите изгаряния се справяхме. А сега нямаме сключен договор.

-Започнахме разговора си с Вас заради едно благодарствено писмо от Ваша пациентка. Не са много благодарните пациенти. Удовлетворен ли сте от професията си д-р Асенов?

-Когато има доволни пациенти, това си е едно признание и то няма как да не те прави щастлив и това е много голямо удовлетворение .

-Много пъти, вас – хирурзите, ви сравняват с касапи. Не е ли касапска вашата работа –трябва нещо да махнеш, да отрежеш?

-Не, не. Но от едно време е останала приказката, че бръснарите станали хирурзи. Всичко, което може без хирургична намеса и с по-малка инвазия се предпочита. Лапароскопските операции бяха мит едно време, но сега са вече рутинни.

-Тоест Вие предпочитате този начин на работа?

-Да, разбира се. Когато това е възможно. По-малка е травмата за пациента.

– А за лекаря не е ли по-трудно?

-Не. Но и по принцип винаги се избират щадящите методи за пациента, дори да е по-трудоемко за доктора.

 -Няма как да не попитам какво мислите за цялата пандемична обстановка?

-Доста се усложниха нещата. Много болни избягват болницата. Страх ги е. Идват вече, когато случаят е спешен и няма накъде повече да се чака . Доста намаляха пациентите с планови операции.

 -Вие мислите ли, че има причина да го е страх човек от този вирус?

-Разбира се. Още повече, че не му се вижда края. Хигиената е най-важното нещо. И Господ да пази!

-А какво да правим и как да живеем, че да не стигаме до хирурга?

-Каквото и да правиш, когато дойде, няма накъде. Повечето болести не е изяснено откъде произлизат, но стресът е несъмнен фактор. И е много важно да се мисли позитивно. Живееш ли в депресия и стрес постоянно, неминуемо идват и болестите.

-Това ли е рецептата, която искате да напишете?

-Определено е това. Хората да мислят позитивно, доколкото е възможно.

-Изглежда толкова лесно. Тогава защо не го правим? Имате ли отговор?

-Отвсякъде ни засипва отрицателна информация – политическа криза, празни язовири… едно, друго и то се събира. Но не е чак толкова трудно човек да се усмихне.

-Случват ли се чудеса, които медицината не може да обясни?

-Често става така, да. И много мразя въпроса за някой болен:”Колко му остава, докторе?”.  Аз не съм Господ.

– Но когато хората с вашата професия стоят между болния и Него, вероятно имат какво да ни кажат. Какво искате да знаем от позицията на човек, който често се среща със смъртта, но и с чудото на изцелението?

-Човек не трябва да съжалява за нищо осъществено или неосъществено, защото всеки си има своя път, който трябва да извърви и каквото е писано, то неминуемо ще се случи.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *