За егото и пешеходните пътеки

Злополуката не се случи.

Навреме изскърцаха спирачките.

Или детето с тротинетката или колелото (всичко стана за секунди и не можах да видя добре) успя много бързо да се качи на тротоара.

Или ангелите бяха наблизо.

Не знам.

Както не знам и какво накара жената зад волана да реши, точно преди пешеходната пътека, да изпревари спрялата да даде предимство, кола. Доколкото можах да видя, тя не беше сама в своето возило. Може би е майка. Или сестра? Или… Ами все има деца около себе си. Тогава защо? Кое е онова дяволче, което я накара да го направи? Не се ли очаква, когато има спрял автомобил пред пешеходна пътека, той да дава път на някого?

Най-голям страх изпитвам, когато пресичам там, където, уж ми е разрешено. И то след като прилежно се огледам и видя, че шофьорът ме подканва с ръка да мина, след като вече е спрял. Защо ли? Ами изтръпвала съм няколко пъти, когато не са отчитали моето предимство и сякаш напук, са увеличавали газта. Единият път наблизо имаше патрулка и полицаите бяха извън нея. Видяха какво става, но не реагираха. Може би не бяха пътни полицаи, може би не им беше работа, не знам. Само знам, че ми се случи и разминаване буквално на боя разстояние и то, защото издадох тялото си напред. И не в началото на прекосяването ми на пешеходната пътека, а само на крачка от заветния тротоар. Ами, ако не бях?

Колко „ако” трябва да има в подобни ситуации? И защо точно тогава решаваме да мерим егото си.? „Кой ще ми казва, че някой друг имал права? Аз съм зад кормилото! Моторът е по-мощен от човека, стъпил на шосето! Я да видим кой е по-силен?!”

Злополуката не се случи.

Този път.

Ами утре?

А на следващата пешеходна пътека?

А с твоето дете?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *